"Човешкото същество е част от едно цяло, което наричаме „Вселена“ – част, ограничена във времето и пространството. То изживява себе си, мислите и чувствата си като нещо отделно от останалото – подобно на някаква оптическа илюзия на съзнанието. Тази илюзия е като затвор за нас – ограничава ни в рамките на нашите лични желания, в рамките на привързаността ни към неколцина наши близки. Задачата ни би трябвало да бъде да се освободим от този затвор, като разширим кръга на състраданието си, така че да обхваща всички живи същества и цялата природа с нейната красота."

/А. Айнщайн/

Това поставя темата за "граничните ситуации" /Карл Ясперс/, които изстрелват човека на едно много по-високо ниво на съзнание, което далеч превъзхожда неговото ежедневно функциониране и по този начин помага на човека да прозре в дълбочината на нещата различни връзки и отношения, в които неговото обикновено възприемане не може да проникне.

В тази връзка ще се спрем на един откъс от книгата на Сатпрем, "Шри Оробиндо или авантюрата на съзнанието", в която се описват преживяванията на един от светците и адептите на Индия при едногодишното му заточение в затвора, които много напомнят на заточението на Достоевски, който също в напрегнатото и несигурно пространство на това гранично ситуирано изпитание казва, че е постигнал същността на руския дух и е осъзнал дълбочината на Христовото послание:

"Гледах стените на затвора, които ме изолираха от хората, но това вече не бяха високите стени, които ме затваряха - не, обграждаше ме Васудева, виждах там Шри Кришна изправен, простиращ сянката си върху мен. Гледах пръчките на килията, решетката вместо врата и отново видях Васудева. Нараяна ме пазеше и изпълняваше ролята на патрул. И когато полягах върху твърдите одеяла, които ми служеха за постеля, чувствах ръцете на Кришна около себе си... гледах затворниците наоколо, крадците, убийците, мошениците и като ги наблюдавах, виждах Васудева, откривах Нараяна в тези тъмни души и в тези зле използвани тела.

При откриването на процеса ме следваше същото вътрешно видение. Той ми каза: "Когато те хвърлиха в затвора, сърцето ти не се ли отчая и не извика ли към мен: Къде е твоята закрила? Сега погледни тези съдии, гледай кралския прокурор." Гледах и не виждах съдията, а Васудева, Нараяна председателстваше съда. Гледах прокурора и виждах не него, а Шри Кришна, който беше седнал там и ми се усмихваше. "Сега страх ли те е? Аз съм във всички хора и напътствам думите и действията им."

В този откъс ни е разкрита една инициация или една гранична ситуация. А в граничните ситуации, според Карл Ясперс, които всъщност почти съвпадат с инициациите, се стига до самоосъзнаване на човешкото същество като свободно и самоценно. В тези ситуации на изпитание, в които светът сякаш пропада под краката ни, човек не може да разчита на ежедневните и несакрални модели на поведение, защото те просто не дават никакво решение на проблема и не водят до никакво ново и по-освободено пространство, което да преодолява пространството на профанната действителност и на профанния начин на възприемане на съзнанието.

Граничните ситуации поставят някакви ограничения пред човешкото съзнание, които не могат да бъдат разрешени в пространството на ежедневното и това кара човешкото същество да трансцедентира само себе си, да потърси своята извънвремева същност, която е отвъд ограниченията, и да постигне непреходната същност на своето преходно същество, която не зависи от обусловеността на граничните ситуации.

Всъщност тези ситуации са една генерална преоценка на всички ценности, защото в тях въпросите се поставят на границата между живота и смъртта, а на тази граница човек няма друг избор освен да бъде абсолютно искрен пред себе си и пред другите, за да може да открие истинската светлина на нещата и да си отговори правилно на "свръхземните въпроси на битието", които просто обезсилват сиво - ежедневното ниво на съзнанието и втвърдяването на навиците, които стъпка по стъпка неусетно слагат усмирителна ризница на свободата.

Или, ако трябва да цитираме Чогям Трунгпа, да се превърнеш в истински воин значи да успееш да "замениш дребнавата борба за сигурност с една много по-широка идея, идеята за безстрашието, откритостта и истинския героизъм", които откриват истинската и непоклатима светлина на човешката същност, в която се крият истинските стойности на нещата, погрешно търсени в една измамна и измерима действителност, която не може да обхване в себе си неизмеримостта и безкрайността на човешкото същество.

Всъщност в граничните ситуации човек се озовава "на върха на съзнанието си" и от тази висота вижда една съвсем друга действителност, различна от ежедневната, и открива истинската и неподправена самоценност на всяко едно нещо, тъй като самият живот придобива съвсем други измерения, когато е поставен в плаващото пространство на несигурността, в което всяка поета глътка въздух, всяко ежедневно действие, всеки срещнат човек и всяка казана дума придобиват сакрален смисъл и се превръщат в чудо.

Тук откриваме и парадокса, че ежедневното действие в пространството на ежедневието не носи никакъв сакрален смисъл, а в това пространство на неежедневие, което изгражда човешкото съзнание, то се превръща в свещено и придобива измеренията на приказното и вълшебното. Ето един пример за това от "Тибетска книга за живота и смъртта" на Согиал Ринпоче, в която се описват преображението на съзнанието и трансформацията в погледа към света, които се случват на един болен от спин американец:

"Когато започнах, непрекъснато съдех нещата в ума си... Съдех този, съдех онзи. Съдех начина, по който някой изглежда, начина, по който седи, дори казвах: "Днес денят не ми харесва. Много вали... Ох, горкият аз, ох, нещастният аз! Помогнете ми!" Ето така започнах, все пак е някакво начало. Просто непрекъснато си повтарях наум: "Не съди." Пишех го на малки листчета и ги лепях на хладилника.

Когато живееш в ума си... когато избираш между това и онова "Това е добро, онова е лошо, не ми харесва", между надеждата и страха, между омразата и любовта, между радостта и тъгата, когато се вкопчиш в някоя от тези крайности, основният покой на ума ти изчезва. Един Зен - патриарх казва: "Великият път не е труден за тези, които нямат предпочитания." Защото Буда - природата ти е тук. Щастието е навсякъде.

Нашата роля е да работим с ежедневните аспекти на положението си. Най-напред трябва да сме благодарни, че сме в това тяло и на тази планета. За мен това е началото - да се изпълниш с благодарност към земята, към живите същества. Сега, когато нещата бавно се изплъзват от мен, изпитвам благодарност към всички и към всичко. Сега центърът на медитацията ми е тази благодарност - чисто и просто едно непрекъснато възхваляване на живота...

Не си мислете това, което си мислех аз преди няколко години, че да медитираш значи да седиш с изправен гръб, да повтаряш мантри и да си казваш:"Колко ще се радвам, когато това свърши!" Духовната практика е много повече от това. Духовната практика е всеки човек, когото срещнеш, всяка дума, която чуеш...

Много е важно да умеем да използваме ситуациите от ежедневието.

Така... щастие, отговорност към себе си, благодарност... не бъркайте мъртвия ритуал с живата, вечната, променящата, гъвкавата, откриваща, величествена практика."

"Сидхарта стоеше безмълвен под косите лъчи на жаркото слънце, изгарящ от болка, изгарящ от жажда. Стоеше така, докато престана да чувства и болката, и жаждата. Стоеше безмълвен под дъжда, водата се стичаше по косите му и капеше по зъзнещите рамене, по зъзнещите бедра и нозе... докато раменете и нозете му престанаха да зъзнат, докато замлъкнаха, докато притихнаха."

"Над бамбуковата гора прелиташе чапла - и Сидхарта приемаше чаплата в душата си, политаше над гори и планини, като чапла... Той умъртвяваше сетивата си, умъртвяваше спомена си, изпълзяваше от своето Аз в хиляди чужди образи, превръщаше се в животно, в мърша, в камък, в дърво, във вода и всеки път, когато се събудеше, отново намираше себе си, озарен от лъчите на слънцето..."

Тази концентрация на съзнанието, която опипва границите на материята и изследва доколко е непоклатима нейната видима реалност, в крайна сметка връща Духа като пълновластен господар в царството на материалното и преодолява много от неговите ограничения, които при своето втвърдяване раждат принуждаващата необходимост или клетката, оковаваща свободата. Концентрацията на съзнанието, което изковава ключа за отключването на тази клетка, присъства и в "Алхимикът":

"Момчето разбра какво искаше да каже камиларят... Всеки път, когато гледаше морето или огъня, бе в състояние да мълчи часове наред, без да мисли за нещо, потънало в необятността и силата на природните стихии."

Със силата на тази концентрация адептът достига до принципа на Единството, който е заложен в основата на всяко едно нещо - Всемирната душа - и с нейната светлина и сила излиза отвъд ограниченията на своето илюзорно битие, населено с призраците и сенките от тъмната половина на съзнанието, които в светлината на Всемирната душа губят реалността си и се разпадат в своята илюзорност, за да отключат пространствата на безкрайните хоризонти от чистота.

В своето Изпитание - Сантяго говори последователно с пустинята, с вятъра, слънцето и с Ръката, която е написала всичко. В това общуване без граници на Световния език се срещат Единството, Любовта, Всемирната душа и човекът, който носи в себе си всички съкровища на Вселената и се докосва до тях и до Единството на всичко съществуващо посредством вълшебството на Любовта. Ето как е изразен този антропоцентризъм:

"- Ти не можеш да бъдеш вятър - каза вятърът. - Природата ни е различна.

- Не е вярно - възрази момчето. - Научих тайните на алхимията, докато скитах по света като теб. В мен са ветровете, пустините, океаните, звездите и всичко останало, което съществува във Вселената. Създала ни е една и съща ръка и имаме една и съща Душа. Искам да бъда като теб, да проникна във всяко кътче, да прекося моретата, да вдигна пясъка, скрил моето съкровище, да нося със себе си гласа на моята любима."

Нека да видим как Уолт Уитман е изразил антропоцентризма в един откъс от "Песен за себе си":

"Безкрайни са били приготовленията за мен,

верни и дружелюбни ръцете, които са ме подпомагали.

Кръговратите на световете са носили моята люлка,

те са гребали и гребали като весели лодкари,

за да ми отстъпят място, сами звездите са се отдръпвали 
в своите пръстени,

изпращали са ми влиянията си, да ми осигурят поддръжка.

Преди да напусна майка си, поколенията са сочили моя път,

моят зародиш не е бил бездеен, нищо не е могло да го 
надмогне,

заради него мъглявините са се сгъстили в планета,

дългите пластове бавно са се трупали да го крепят,

огромната растителност го е снабдявала с храна,

чудовищните гущери са го пренасяли в устата си
и са го полагали внимателно.

Всички сили постоянно са били използвани,
за да ме сътворят и възрадват,

и аз сега стоя ей тук, със моята яка душа..."

Антропоцентризмът или по-точно космоцентризмът е може би най-характерната черта в поезията на Уолт Уитман и в нея по един невероятно красив и всеобхващащ начин се разтварят времето и пространството, за да се достигне до тяхната безкрайност и да се открият безценните съкровища, скрити в човешката душа. Уолт Уитман е космически поет. Поет на космоса и на вълшебната музика на небесните сфери. В неговата поезия човешкото същество е представено като един микрокосмос, за създаването на който се е подготвяла цялата Вселена и всички небесни сфери, които са огледали красотата си в неговата неповторима същност. Това е сложната философия на санскритските първоизточници, която Уолт Уитман ни поднася просто, като една протегната ръка.

Антропо-космоцентризмът има своето място и във философията на дзен и там е изразен по следния начин:

"Целият свят е моята градина.

Птиците пеят мои песни.

Вятърът е моето дихание.

Танците на маймуните са мои.

Плуващата риба е израз на свободата ми.

Вечерната луна се отразява в хиляди езера,

но, когато планината се покланя на луната,

всички образи изчезват,

и върху водата остава само сянката.

Обичам всяко цвете,

предвещаващо пролетта,

и всяко листо,

изрисувано от есента.

Да пребъдат във вековете щастливите превръщания!"

/Н. Сендзаки, Р. Маккендълз, "Желязната флейта"/

Микрокосмосът е огледално отражение на макрокосмоса. Всемирната душа прониква във всяко едно нещо - в минералите, в растенията и животните, в реките и песъчинките на пустинята. Тя не дели нещата на големи и малки, важни и неважни и с еднаква нежност и любов живее във всяка частичка от Творението, и го води към неговото съвършенство и хармония. Въпреки различното си естество отделните съществуващи частички на Вселената са свързани помежду си и се нуждаят една от друга. Растенията се нуждаят от водата на дъждовете, от лъчите на слънцето и от почвата; животните се нуждаят от растенията, от водите на реките и от слънцето; хората съществуват чрез водата, растенията, животните, топлината и светлината на слънцето.

Всеки следва собствената си природа и се стреми към необусловеността на съвършенството, което е отвъд нея, защото "когато се опитваме да бъдем по-добри, всичко около нас също става по-добро". Будистите, които вярват в "един единен свят, в който нищо не е отделено от нищо", дават пример как това единство се оглежда в простотата на един молив. Той не би могъл да съществува без дървесината на дървото, без дърварят, който е отсякъл дървото, без родителите, които са дали живот на дърваря. Самата дървесна обвивка на молива би била безполезна без неговия графит, както и графитът би бил безполезен без обвивката, а самият молив не би послужил за нищо, ако няма лист хартия, върху който да се пише, ако няма човек, който да пише с него и ако няма друг, който да чете написаното. И това са само част от взаимосвързаностите, които се преплитат в простотата на един мъничък молив:

"...Накратко, в този молив аз виждам гората, човека, въздуха, Космоса и духа! Живеем във свят на пълна взаимозависимост... Действително ние казваме, че моливът не притежава никакво собствено и независимо съществуване. Нищо не го дели от голямото цяло. Същото съждение се отнася и до човека. Какво правим, когато медитираме, ако не да се включим в светлината на духа, където нищо не може да бъде разединено?"

/Бокар Римпоче - П. Рабан, "Светлините на будизма"/

"Всеки път, когато започнем да медитираме, се вълнуваме от мисълта, че както и всички чувстващи същества, ние също имаме буда - природа, която е най-вътрешната ни същност и че да я осъзнаем, означава да се освободим от неведението и да сложим край на страданията.

Мотивира ни и ни вдъхновява идеята да посветим практиката си и живота си на просветлението на всички същества в духа на следната молитва, използвана от всички буди:

Чрез силата и истината в тази практика

нека всички същества имат щастие и това,

което поражда щастие;

нека всички се освободят от тъгата и това,

което поражда тъгата;

нека никой никога да не се разделя със

щастието, в което няма тъга;

и нека всички имат душевен покой без

прекалено привързване и без прекалено

противопоставяне,

и нека живеят, вярвайки в равенството на

всичко, което живее."

/С. Ринпоче, "Размисли за всеки ден"/

Тази Велика Любов дава осъзнаването, че си свързан с всичко, което те заобикаля и че границите на формата съвсем не очертават границите на Духа. Защото в Него се разтварят всички ограничения и определености и когато Той бъде пробуден от целебното докосване на Любовта – тя отвежда привидно ограничената частичка в едно съвсем друго приказно - вълшебно ниво на осъзнаване и съществуване, в което противопоставянето между отделните частици на Цялото е преобразувано от тяхната взаимна хармония. Това преобразуване премества границите на ограничената реалност на съществуване далеч към Безграничната и Безпределна Свобода, в която предишните предели и определености – не съществуват. На новото кристално чисто и безкористно ниво на осъзнаване и съществуване ограниченията, които егото в своето неведение е очертало – се стопяват и на тяхно място Любовта разкрива една неподозирана Свобода, в която ограничената от егото частичка вече не притежава граници и всъщност е всичко останало, което я заобикаля в тази хармония, защото е едно цяло с Духа, който оживява и прониква всичко.

На езика на северноамериканските индианци всичко това звучи така:

„Помислял ли си какво сънуват камъните, течащата вода или дърветата в гората? Може би сънуват теб, защото и ти принадлежиш към същия сетивен свят, свързан си с тях чрез мрежа от енергии и недоловими вибраци. Обичай ги, мисли често за тях и те ще дойдат в твоите сънища.

Разстоянието между съществата е илюзорно. Любовта ги сближава и обгръща живота им в единна светлина...

Разпознавай навред ръката на Великия Дух. Трябва да благодариш на нашата майка земята за добрините й и на слънцето, което закриля живота. Има само една земя и едно слънце за всички хора. Не доказва ли това голямата любов, която поддържа вселената.

Ти не си отделен от другите. Обърни се към тях – научи се да гледаш другояче света наоколо. Мисли в хармония с всички форми на живот, ако искаш да си щастлив, защото си брат и сестра на всички създания.

Мъдрецът е в центъра си, както индианецът в центъра на типито си. В един порив на любов и обожание мъдрецът долавя в себе си въртенето на звездите, слънчевите изгреви и залези. Той е вечното начало на всички неща.

Научи се да дишаш свободно във всяко твое действие, ако искаш да бъдеш щастлив.

Научи се да обичаш вселената – от дребната буболечка до звездите в небето – с истинско човешко вълнение, все едно са твои близки хора. Тогава ще усетиш наситеността на освободената от пречки любов, вечността ще се спусне над теб и ще те обгърне със златни криле.

Давай онова, което искаш да получиш и Духът на природата ще те отрупва с благодеяния всеки ден от живота ти.

Бори се, за да станеш свободен да обичаш без завист или тревога. Тогава ще познаеш добротата на любовта, която е и дух на невинността, ведро усещане, необятна светлина.“

/Ж.П.Бур, „Мъдростта на северноамериканските индианци“/

Ето как изглежда това неразединимо Единство в Светлината на Духа, представено на фона на цялата вселена, която може изцяло да бъде обхваната от осъзналия себе си търсач като едно цяло с Духа /Пуруша/ - единение, в което индивидуалната душа дживатма става Духа /Пуруша/ и разтваря границите на микрокосмическото си съзна-ние до безграничността на космическото свръхсъзнание:

„Океан от щастие нахлу по спокойните безкрайни брегове на душата ми. Духът на Бога, осъзнавах аз, е неизчерпаемо Блаженство; тялото Му е неизброими сплитъци светлина. Разрастващото се величаво съзнание в мен започна да обхваща градове, континенти, земята,слънчевата и звездните системи, разредените мъглявини и носещите се вселени. Целият космос, нежно фосфоресциращ като град, гледан отдалеч през нощта, блещукаше в безбрежността на моето същество.Рязко очертаните контури на земното кълбо леко бледнееха по най-отдалечените краища където можех да видя меко, никога ненамаляващо сияние. То беше неописуемо фино; планетарните картини бяха образувани от по-гъста светлина.

Божественото разпръскване на лъчи, леещи се от Вечния Извор, припламвайки в галактиките, се видоизменяше в неизразимо прекрасни аури. Отново и отново виждах как съзидаващите светлинни снопове се сгъстяват в съзвездия, а след това се разпадат на ивици прозрачен пламък. С ритмично възвръщане секстилиони светове преминаваха в прозирен блясък;огънят ставаше небесна твърд...Внезапно дъхът се върна в дробовете ми. С почти непоносимо разочарование разбрах, че безкрайната необхватност е загубена...

Моят гуру стоеше неподвижен пред мен. Аз понечих да падна в светите му нозе в благодарност за преживяването на космическо съзнание, което дълго и страстно бях търсил. Той ме повдигна и заговори спокойно и просто:

-Не трябва да се опияняваш от екстаз. Чака те още много работа в света. Ела да пометем балкона, а после ще се разходим край Ганг.

Отидох да взема метлата. Учителя, знаех аз ме учи на тайната на балансирания живот. Душата трябва да се простира над космогоничните бездни, докато тялото извършва ежедневните си задължения.Когато по-късно се отправихме на разходка, все още бях обхванат от неизразим възторг. Виждах телата ни като две астрални картини, движещи се по улицата покрай реката, чиято същност бе безусловна светлина.

-Именно Духът на Бога поддържа всяка форма и всяка сила във вселената и все пак Той е трансцендентален и отдалечен в блажената несътворена пустота отвъд световете на вибрационните явления - обясни Учителят. - Светците, които постигат божественост, докато са в земна плът, познават подобно двойнствено съществуване. Съзнателно изпълнявайки тук земните си задължения, те в същото време остават потопени във вътрешно блаженство. Господ е създал всички хора от безграничната радост на собственото Си същество. Макар, че мъчително са притиснати от тялото, Бог очаква душите, сътворени по негов образ, в крайна сметка да се въздигнат над всички идентификации на сетивата и отново да се слеят с Него.“

/Парамаханса Йогананда, „Автобиография на един йогин“/

Първичната Реалност, която древните мъдреци са постигнали още преди хиляди години и в която живеят някой техни съвременни следовници, се доказва теоретично чрез сложнните уреди и изчисления на съвременните учени. Разбира се, едно е да знаеш истината, друго е да я осъзнаваш и съвсем различно е да я живееш – или както Кенет Уайт перифразира тази древна истина:

"В стаята на десет хилядите хълма

се чете:

Знаещите истината

не са равни

на онез, които я обичат

и онез, които я обичат

не са равни

на онез, които я живеят радостно"

Подобно на Йогананда – Фритьоф Капра, един от авторитетите в съвременната физика има почти същото преживяване, което на практика превръща научно-теоретичните му познания в едно вдъхновяващо космическо преживяване на Единната Същност на всичко съществуващо във вселената:

"Един късен следобед седях на брега на океана, гледайки вълните и усещайки ритъма на дишането си, когато внезапно осъзнах света около мен като част от един гигантски космически танц. Като физик аз знаех, че пясъкът, скалите, водата и въздухът около мен се състоят от вибриращи молекули и атоми, че те от своя страна са съставени от частици, реагиращи една с друга чрез разрушаване и създаване на други частици. Аз знаех също, че земната атмосфера непрекъснато се бомбардира от душ от „космически лъчи“- частици с голяма енергия, претърпяващи множество сблъсъци при проникването им във въздушните слоеве на атмосферата. Всичко това ми беше известно от изследванията ми в областта на физиката на високите енергии, но до този момент го знаех само от графиките, диаграмите и математичните теории. Така както си седях на брега, предишното ми знание изведнъж доби живот; аз „видях“ атомите на елементите и тези на собственото ми тяло да участват в този космически танц на енергии; аз усетих неговия ритъм и „чух“ неговото звучене и в този момент знаех, че това е танцът на Шива, бога на танцьорите, почитан от индуистите.

Имам богат опит в теоретичната физика и няколко години съм се занимавал с научни изследвания. По същото време се заинтересу-вах от източния мистицизъм и започнах да виждам паралелите му със съвременната физика. Особено много бях привлечен от заплетените аспекти на дзен, които ми напомняха на парадоксите в квантовата теория."

/Ф.Капра, "Дао на физиката"/

Тази истинска и непроменлива същност на Първичната Реалност е изразена в древните писания преди повече от осем хиляди години по следния начин:

"Свръхдушата е първоначалният източник на всички сетива, но Тя е без сетива. Тя е непривързана, въпреки че поддържа всички живи същества. Тя е над гуните на природата, но в същото време е господар на всички гуни на материлната природа."

"Върховната Истина съществува отвън и вътре във всички движещите се и недвижещи се живи същества. Понеже е неосезаема, Тя не може да бъде видяна или разбрана с материалните сетива. Въпреки, че е много далеч, Тя е и много близо до всичко."

"Въпреки че Свръхдушата изглежда разделена между всички същества, Тя е неделима и установена като едно цяло."

"Той /Божествената Личност/ е източникът на светлината на всички сияящи обекти. Той е отвъд мрака на материятя и е непроявен. Той е знанието, Той е обектът на познанието, Той е целта на знанието. Той се намира в сърцето на всеки."

/"Бхагавадгита"/

"Реши да забрави за всичко това и да се върне към медитирането. Опита отново да се съсредоточи върху розовеещата пустиня и камъните..."

"Тогава момчето се обърна към Ръката, която бе Написала Всичко. Но преди да каже каквото и да било, почувства, че Вселената мълчи. Реши да замлъкне и то.

Внезапно сърцето му се изпълни с Любов и момчето започна да се моли. Никога досега не беше отправяло такива молитви без думи, без молба... по последвалото мълчание момчето разбра, че пустинята, вятърът и слънцето също търсеха следите, които тази ръка бе оставила, пишейки. Те също искаха да следват свой път и да разтълкуват това, което бе гравирано върху един обикновен изумруд."

В тази безмълвна молитва молитвата и медитацията се събират в едно цяло. Както казва Свети Антоний: "Молитвата на монаха не е съвършена, докато той не престане да осъзнава себе си и факта, че се моли." Не е ли това достигане отвъд разграничението между обект и субект в източната медитация, където няма медитация, медитиране и медитиращ, тъй като те се сливат в едно несъкрушимо единство и постигат истината отвъд илюзорността на нещата.

В молитвата на Сантяго ни е дадена молитвата в нейния най-чист вид - една мълчалива молитва, близка до безмълвната молитва на исихастите, която не цели да налага своята воля върху хода на събитията, които имат и други участници със своя воля и свое виждане за нещата, а просто хармонизиране с мелодията на Всемирната душа и с Ръката, която е извор на истинското познание, в което търсещият постига основанието на всички гледни точки и достига до свободата, която е отвъд тях. Сидхарта и Сантяго също постигат тази свобода и осъзнаването на Единството, в което съществуват всички създания, ражда в тях разбирането за красотата на различните гледни точки и за правото на всеки да избира и отстоява своя път и начин на живот.

Хората често се разминават между думите, дори когато зад тяхното различно звучене и изражение са на едно и също мнение. Това става, защото всеки има своя Лична митология и в нейната светлина различните думи придобиват различни смислови отсенки и се включват в контекста на различни смислови отношения. Така спорът за истинските същности се превръща в спор за думите. Начинът, по който може да се избегне това изопачаване на истинските ценности е изкуството да откриваш красотата на различните гледни точки, тъй като всяка една от тях има своето основание, своя поглед към нещата и осветява света в своята неповторима светлина:

"Защото в чистата природа на духа няма нищо, което би могло да бъде обхванато с понятия или названия. Ние си служим с думите само за да се освободим от думите, докато проникнем в чистата, безмълвна природа на нашата същност."

/Махаяна - шрадхотпада - шастра

Чистият поглед към света, който търсят различните духовни пътища, обхваща всичко в неговата цялост и пребивава в спокойствието на истинската същност, без да потъва във външната преходност на нещата, която е неизбежна и илюзорна в своята външна едностранчивост. Да пребиваваш в чистотата на истинската същност е като да си в центъра на вихрушка, всичко наоколо е в неспокойната въртележка на вихъра, а в неговия център цари пълно спокойствие и безметежност, така изборът на гледна точка създава две коренно противоположни реалности, в които съзнателното същество пребивава.

Съвременната физика експериментално доказва – че всичко се намира в постоянно движение и промяна, цялата вселена танцува, от най-големите планети - до най-малките атоми, и в този танц се пречиства и преобразява всичко съществуващо, от най-малкото - до най-голямото.

Вечният танц на всичко съществуващо, преходността и нетрайността на нещата, които преминават от едно състояние в друго и така продължават съществуването си на едно ново ниво - без никога да изчезват безследно - е изразен от съвременната физика по следния начин:

"Всяко взаимодействие на субатомно равнище включва в себе си анихилацията на първоначалната елементарна частица и създаването на нова елементарна частица. Светът на атома е непрекъснат танц на създаване и анихилация, на превръщаща се в енергия маса и енергия, превръщаща се в маса. Преходните форми се появяват и изчезват, създавайки една безкрайна, вечно нова реалност."

/Гари Зукав - С. Ринпоче, "Тибетска книга за живота и смъртта"/

На езика на будистките учения този физически възглед за света изглежда по следния начин:

„Да гледаш през очите на планински орел – през погледа на реализацията – означава да гледаш света и да виждаш как границата между живота и смъртта, която си смятал за даденост, се размива и изчезва. Физикът Дейвид Бом описва реалността като „непрекъсната цялост в плавно движение“. И учителите виждат – пряко и с пълно разбиране – именно това плавно движение на непрекъснатата цялост. Това, което ние в неведението си наричаме „живот“, и онова, което в неведението си наричаме „смърт“, не са нищо друго, освен различни аспекти на тази цялост и на това движение. Това е необятният и променящ ни простор, разкрит пред нас от ученията за бардо, който великите учители са превъплътили в себе си.“

„Най-революционното и до наши дни прозрение на будизма е това, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се разкрива като универсална основа на преживяванията – създател на щастието и създател на страданията, създател на това, което наричаме живот, и това, което наричаме смърт.“

/С. Ринпоче, „Тибетска книга за живота и смъртта“/

„Сега съм на седемдесет и осем години и през живота си съм видял твърде много неща.Толкова млади хора умряха, толкова хора на моята възраст умряха, толкова стари хора умряха. Толкова хора, които бяха високо, слязоха ниско, толкова хора, които бяха ниско, се изкачиха нагоре. Толкова много държави се промениха. Имаше толкова страдания и трагедии, толкова войни и бедствия, толкова разрушения по целия свят.

И въпреки това всички тези помени не са по-реални от един сън. Ако се замислим сериозно, ще си дадем сметка, че нищо не е постоянно и вечно, дори и най-малкото косъмче по тялото ни. И това не е теория, а нещо, което можем да разберем и видим дори със собствените си очи."

/С. Ринпоче, "Тибетска книга за живота и смъртта"/

Тъй като вече се спряхме на виждането на съвременната физика и на будизма за преходността на нещата и за вечния танц на всичко съществуващо, нека сега да погледнем към тази тема през нежните очи на поезията, която е най-близко до музиката и в това отношение се доближава до съвършения изказ на проблема:

"А колкото до теб, Смърт, и твоята горчива хватка - 
не се опитвай да ме плашиш!

Акушерът, без да клинчи, иде, за да изпълни своя дълг...

А колкото до тебе, Труп, ще наториш добре земята, 
без това да ме обижда.

Аз вдъхвам бели рози, благоуханни и растящи,
Докосвам устните на малките листа и гладките гърди на пъпешите,
А колкото до теб, Живот - мисля, че си остатък от много смърти.

/Не се съмнявам, че аз съм умирал десет хиляди пъти досега./

Чувам Ви да шепнете, звезди,

о, слънце - о, трева върху гробовете -

о, вечни прехвърления и преминавания, -

ако Вие не казвате нищо, как бих могъл да кажа нещо аз!

За мътното езеро, стаено в есенната гора,

за луната, която се спуска по стръмните склонове на шушнещия сумрак,

подскачайте, искри на деня и здрача,

подскачайте върху черните стъбла, които се разпадат в калта,

подскачайте по непонятните склонове на изсъхналите клони.

Аз се въздигам от луната, аз се въздигам от нощта,

съзирам, че призрачното сияние е отражение на лъчезарното пладне,

изтичам от всички големи и малки извори към главното и основното.

Аз тръгвам като въздух, вея бели къдри към избягалото слънце,

Изливам плътта си на въртопи и я изхвърлям на дантелени парцали.

И на калта се завещавам - за да израсна от тревата, която любя.

Ако желаеш да ме видиш пак, търси ме под своите подметки

 

Едва ли ще познаеш кой съм и какво искам да ти кажа,

но все пак ще ти нося здраве

и ще пречиствам, и ще укрепвам твоята кръв.

 

Ако пропуснеш да ме уловиш веднага, не се отчайвай,

пропуснеш ли ме тук, търси ме другаде.

Все някъде съм спрял и те очаквам."

/Уолт Уитман, из "Песен за себе си"/

В своето материално битие нещата са ограничени във времето и това ги кара да изглеждат преходни и илюзорни. Както са казали мъдреците от древността: всичко тече, всичко се променя; Не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река. Дори човекът, който се къпе е различен, при всяко следващо къпане. Сякаш в своята преходност обектите се нуждаят от Философския камък или от Елексира на дълголетието, които да внесат повече светлина и истинност в тях, за да ги обгърнат в ореола на вечността. Любовта е този алхимичен елемент, който дарява светлина на преходното и го преобразява.

Нейните очи откриват красотата навсякъде, виждат неповторимостта на всички неща и оттласкват границите на времето и на пространството в безкрайността, разкривайки вечността на настоящето, което не тъгува за миналото и не жадува за бъдещето, тъй като в самоценността на всяко едно нещо и в равнопоставеността на всички неща се намира смисълът на съществуването, което ражда света на необусловеността. В него настоящето огрява със слънчевата си и детска усмивка всички преходни частици на битието, споделящи своята времева същност с преходността на настоящия миг, който Любовта превръща в безвремие и в никога несвършваща вечност. С вълшебното докосване на Любовта, тъгата за миналото и тревогата за бъдещето, които говорят за това, че човекът е изгубил своята неповторима същност, се стопяват, ограниченията на времето и пространството изгубват значимостта си и се разтварят в пространството на необусловеността, в което чистият поглед към света открива дълбини, несъществуващи за замърсеното виждане, до които достига само нежният взор на Любовта.

Така Любовта достига отвъд границите на илюзорните ограничители и сътворява едно вълшебно пространство от чистота, в което преобразява преходността на нещата с чудотворната си светлина.

Благодаря ти...Прочетох...всичко...И се почувствах цялостна...:)
Нито един човек не съществува като остров, а има взаимозависимост...Цялото минало участва в него...Неговото знание е част от веригата, свързано е с цялото минало...Човек се появява като резултат от цялото минало и се превръща в зародиш на цялото бъдеще...
Така е с всичко във Вселената...
Но за да се почувстваме цялостни, тотални...трябва да извървим много път...И да го искаме, да го търсим...
Поздрави от мен!:)
Ася

Аз ти благодаря за разбирането, Ася - и ти желая много Любов, Красота, Радост и Единство - в Сърцето на Любовта - с всичко, което те заобикаля!

А Любовта е висшият израз на единосъщието ни с Вселенската хармония, която е балансиращият механизъм и цялостният израз на човешкият ни път през вечността...

Благодаря ти отново за красивите думи, Теменуга - нека Любовта и Вселенската хармония - изпълват винаги сърцето и духа ти!

Дано - досегашният ми житейски път е следвал именно това - досегът до чистите измерения на Любовта във всичките й проявления, хармонизирали съществуването - на вътрешния свят, в синхрон с външните реалности...
Да ти се връщат пожеланията!

Радвам се за теб - радва ме и твоята антимеркантилност и стремеж за търсене - отвъд елементаризираните човешки отношения - там - където единствено си заслужава да се търси - нека Любовта и Истина бъдат с теб по Пътя!

П. П. - Виждам, че двете с Ася чудесно можете да допишете всеки мой постинг /сигурно по-добре и от мен :-))) / - бъдете живи и здрави - Успех!

благодаря ти!:))) Винаги ми е приятно, когато срещам духовни хора,...търсещи хора,...позитивни хора...
Така, че можем да направим един общ постинг, защо не?!:)))
Усмивки...и то слънчеви:)))

Нали знаеш, че душите със синхронни лъчения се откриват - просто по невидими нишки, свързващи съзнанията им...
Още веднъж - благодаря ти за чудодейните пожелания! Дано се сбъднат!