"Огледа се наоколо така, сякаш виждаше света за първи път. Красив бе светът, пъстър бе светът, странен и загадъчен бе светът! Имаше в него и синьо и жълто, и зелено, носеха се небесни простори и реки, спотайваха се гори и планини, всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и магично, а в центъра му се намираше той, пробудилият се Сидхарта, отправил се на път към себе си. Всички тези зелени и сини цветове, всички тези реки и гори за пръв път проникваха в Сидхарта чрез погледа му, преставаха да бъдат магия на Мара, преставаха да бъдат илюзия на Майя, преставаха да бъдат безсмислено и случайно многообразие на земните явления...

Синевата бе синева, реката бе река и макар не в синевата и реката, а в самия Сидхарта да живееше неповторимото, божественото начало, все пак тъкмо божеството бе пожелало тук да бъде жълто, там - синьо, тук да бъде небе, там - гора или Сидхарта. Смисълът и същността не се намираха някъде отвъд нещата, а бяха в тях, във всичко."

"- Това тук е камък - игриво каза той, - който някой ден вероятно ще се превърне в земя, а от земята ще се родят растения или животни, или пък хора... Този камък е камък, но той е и животно, и Бог, и Буда, аз го почитам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко - и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес се явява пред мен като камък, тъкмо затова го обичам, виждам стойност и смисъл във всяка от неговите жилки и вдлъбнатинки, в жълтия му цвят, в сивия, в твърдостта, в звука, с който отеква, когато го почукам, в това, дали повърхността му е влажна или суха... Всеки изрича молитвеното слово ОМ по свой начин, всеки е Брахман, ала в същото време пак си е истински камък, мазен или гладък, и тъкмо това ми харесва и ми се струва прекрасно..."

 

"- ...Грешникът - а и аз, и ти сме такива - си е грешник, но някой ден все пак отново ще стане Брахман, някой ден ще постигне нирвана, ще бъде Буда - ала трябва да знаеш, че това "някой ден" е заблуда, то е само притча! Грешникът не се намира на път към превръщането си в Буда, той не е обхванат от някакво развитие, макар в нашите представи да не можем да видим тези неща по друг начин. Не, в самия грешник, сега и днес, вече се намира бъдният Буда, цялото му бъдеще вече е тук и в него, в себе си, във всеки ти трябва да почиташ бъдния, възможния скрития Буда... Никой не може да види докъде е стигнал другият по своя път, в разбойника и в зароиграча се намира Буда, а в брамина - разбойникът."

"Сидхарта стоеше безмълвен под косите лъчи на жаркото слънце, изгарящ от болка, изгарящ от жажда. Стоеше така, докато престана да чувства и болката, и жаждата. Стоеше безмълвен под дъжда, водата се стичаше по косите му и капеше по зъзнещите рамене, по зъзнещите бедра и нозе... докато раменете и нозете му престанаха да зъзнат, докато замлъкнаха, докато притихнаха."

"Над бамбуковата гора прелиташе чапла - и Сидхарта приемаше чаплата в душата си, политаше над гори и планини, като чапла... Той умъртвяваше сетивата си, умъртвяваше спомена си, изпълзяваше от своето Аз в хиляди чужди образи, превръщаше се в животно, в мърша, в камък, в дърво, във вода и всеки път, когато се събудеше, отново намираше себе си, озарен от лъчите на слънцето..."

"Сияеше усмивката на Васудева, блясъкът й струеше над всички бръчки на старото му лице така, както над всички гласове на реката струеше ОМ. Сияеше усмивката му, когато погледна другаря си, и ето че по лицето на Сидхарта засия същата усмивка. Неговата рана  се бе превърнала в цвят, неговата мъка сияеше, неговото Аз се бе вляло в единството".

"- ...Бързо се движи колелото на събитията, Говинда. Къде е онзи брамин на име Сидхарта? Къде е онзи самана на име Сидхарта? Къде е онзи богаташ на име Сидхарта? Ти знаеш, Говинда, тленното бързо се променя."

       "Усмивка озари лицето на Васудева.

- Да, Сидхарта - рече той. - Това искаш да кажеш, нали: че реката навсякъде е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, по едно и също време, и че за нея съществува само настоящето, а не сянката, наречена минало, нито пък сянката, наречена бъдеще.

- Това е - каза Сидхарта.-И когато го научих, аз се взрях в живота си и видях, че той също е река, в която момчето Сидхарта бе разделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само чрез някакви сенки, не чрез нещо истинско. Предишните раждания на Сидхарта също не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман - бъдеще. Нищо не е имало, нищо няма да има, всичко е, всичко съществува в настоящето."

"- Много гласове има реката, твърде много гласове, нали, приятелю?...

- Така е - кимна Васудева, - гласовете на всички създания се сливат в нейния глас."

"Няма значение дали предметите са илюзия, или не, защото тогава и аз съм илюзия и те по нищо не се отличават от мен. Тъкмо това, че не се отличават от мен, ме кара толкова да ги обичам и уважавам. Струва ми се, о, Говинда, че най-важното от всички неща е любовта. Нека големите умове се занимават с опознаването, с обясняването, с презирането на света. Единственото, което искам, е да обичам този свят, да не го презирам, да не мразя и него, и себе си, а да мога да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, възхита и благоговение."
                                        /"Сидхарта", Херман Хесе/

http://www.youtube.com/watch?v=awmBNCfSCcQ&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=EtUwYWgiR0M&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=AI-9dY6rK2c&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=Zr10wFpgI80&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=eqwGGwxRvh4&NR=1

http://www.youtube.com/watch?v=8O7bNZKFdxs&feature=related